Когато просто ти писне...

...Какво правиш тогава?
На мен ми писна. Писна ми да ми се усмихват чаровно фалшиво, писна ми да ме лъжат в очите и да мислят, че аз не знам, че ме лъжат, писна ми от лицемерие, писна ми от излишно надуване и фанфари... просто ми писна.
И най-лошото е, че просто не знам какво да правя сега. Да викам, да дърпам килими под нечии крака, да се цупя... Е, и това ще стане, спор няма...
Но защо пък не мога да натруша всичко? Ей това искам! Да счупя усмивките, напомпаните самочувствия и лъжите... на парченца. После ще стрия парченцата на прах и ще го разприсна пред очите им... Не, ще го запратя в очите им...
Всичко от гняв... гняв! И то заради хора, които не значат почти нищо за мен...
Понякога искам да спре да ми пука... Имам предвид да спре винаги и за всичко да ми пука. Чудя се какво ще стане, ако изведнъж започне да ме е грижа само за мен? Най-добрата ми приятелка ми беше казала, че най-много ми завижда за това, че мога много лесно да разбера другите и че на нея и било толкова трудно, а искала... А ако аз не искам повече да ги разбирам? А ако не искам повече да ми завиждат за това? Ако искам да намаля хората, които приемат като даденост, че аз винаги ще помисля и за тях?
Майната им на всички! Защо не можеше и на мен да ми е толкова трудно, колкото на моята приятелка, да разбирам околните? Защо и аз не мога да се държа като злобарка без да се интересувам кого наранявам? Защо не може да не ми пука дори и за хората, които мразя... Дори за човек, с когото съм говорила само веднъж?
Защо не може да направя всичко това без да се чувствам виновна?
Така правят всички...
...
Нямам никакъв отговор...
Е, мила приятелко, аз пък най-много ти завиждам за това, че никога не си можела да разбираш другите... Защото никога нямаше да знаеш как те разбират теб... Защото щеше да се грижиш за себе си много по-зле, отколкото сега...
Защото тогава нямаше да виждаш фалшивите усмивки...
Мразя ги!
Искам да ги няма и да останат само истинските!... Тогава щеше да ми пука точно толкова, колкото трябва...