Е... не знам защо, но си направих нов блог... Може би това вече е окончателното ми преминаване към wordpress.. Не знам.
Просто исках да го кажа...
Довиждане Blogger

I used to think that I could not go on
and life was nothing but an awful song
But now I know the meaning of true Love
I'm leaning on the Everlasting Arms.
If I can see it
then I can do it
If I just believe it
there's nothing to it

I believe I can fly
I believe I can touch the sky
I think about it every night and day
Spread my wings and fly away
I believe I can soar
I see me runnin' through that open door
I believe I can fly
I believe I can fly
I believe I can fly

See, I was on the verge of breaking down
Sometimes silence can seem so loud
There are miracles in life I must achieve
But first I know it starts inside of me
Oh, if I can see it (whoo!)
then I can be it
If I just believe it
there's nothin' to it

I believe I can fly
I believe I can touch the sky
I think about it every night and day
Spread my wings and fly away
I believe I can soar
I see me runnin' through that open door
I believe I can flyI believe I can fly....whoo!
Oh, I believe I can fly

Hey, 'cuz I believe in You
Ohhhhhh
If I can see it
then I can do it
If I just believe it
there's nothin' to it.

I believe I can fly....whoo!
I believe I can touch the sky
I think about it every night and day
Spread my wings and fly away
I believe I can soar
See me runnin' through that open door
I believe I can fly (I can fly!)
I believe I can fly (I can fly!)
I believe I can fly
If I just spread my wings (I can fly!)
I can fly (I can fly!)
I can fly (I can fly!)
I can fly (I can fly!)
Hey, if I just spread my wings
I can fly .....(I can fly!) whoo!!
(I can fly!)
fly............

Когато просто ти писне...

...Какво правиш тогава?
На мен ми писна. Писна ми да ми се усмихват чаровно фалшиво, писна ми да ме лъжат в очите и да мислят, че аз не знам, че ме лъжат, писна ми от лицемерие, писна ми от излишно надуване и фанфари... просто ми писна.
И най-лошото е, че просто не знам какво да правя сега. Да викам, да дърпам килими под нечии крака, да се цупя... Е, и това ще стане, спор няма...
Но защо пък не мога да натруша всичко? Ей това искам! Да счупя усмивките, напомпаните самочувствия и лъжите... на парченца. После ще стрия парченцата на прах и ще го разприсна пред очите им... Не, ще го запратя в очите им...
Всичко от гняв... гняв! И то заради хора, които не значат почти нищо за мен...
Понякога искам да спре да ми пука... Имам предвид да спре винаги и за всичко да ми пука. Чудя се какво ще стане, ако изведнъж започне да ме е грижа само за мен? Най-добрата ми приятелка ми беше казала, че най-много ми завижда за това, че мога много лесно да разбера другите и че на нея и било толкова трудно, а искала... А ако аз не искам повече да ги разбирам? А ако не искам повече да ми завиждат за това? Ако искам да намаля хората, които приемат като даденост, че аз винаги ще помисля и за тях?
Майната им на всички! Защо не можеше и на мен да ми е толкова трудно, колкото на моята приятелка, да разбирам околните? Защо и аз не мога да се държа като злобарка без да се интересувам кого наранявам? Защо не може да не ми пука дори и за хората, които мразя... Дори за човек, с когото съм говорила само веднъж?
Защо не може да направя всичко това без да се чувствам виновна?
Така правят всички...
...
Нямам никакъв отговор...
Е, мила приятелко, аз пък най-много ти завиждам за това, че никога не си можела да разбираш другите... Защото никога нямаше да знаеш как те разбират теб... Защото щеше да се грижиш за себе си много по-зле, отколкото сега...
Защото тогава нямаше да виждаш фалшивите усмивки...
Мразя ги!
Искам да ги няма и да останат само истинските!... Тогава щеше да ми пука точно толкова, колкото трябва...

Струваше си...

Знаете ли?

Писна ми!

Писна ми да греша. О, ще продължавам да го правя, но преди това ще посветя един пост на онези моменти... безгрешните. Онези, в които осъзнаваш, че точно това е мястото, на което е трябвало да бъдеш.... Че точно така е трябвало да станат нещата... че си е заслужавало.

Спомняте ли си онова неуписуемо усещане за... балон. Така ще го нарека. Сякаш балон се надува в стомаха ти, иде ти да подскачаш, да пляскаш с ръце, да крещиш от радост и просто... си щастлив. Усмивки... безброй усмивки се сипят тогава и безброй прегръдки и целувки. А на устните, в съзнанието, има само една дума.. "Струваше си!"...
Не смятате ли, че моментите, когато усещаш, че нещо си е струвало... си струват? Аз мисля, че е така. Удовлетворението от добре свършената работа, нали така го наричат, няма равно...
Е, добре де, всъщност има, но това, най-малкото, е едно от най-прекрасните чувства... Най-твоето си....
Следващият път, когато го почувствате, ако някой въобще е прочел този пост, усмихнете се още по-широко, защото си е струвало и вие го знаете... Просто се усмихнете :)